ДИКТАТУРА ИЛИ РЕВОЛЮЦИЯ ПРЕДСТОИ?

Опитите за промяна на доминирания от ГЕРБ олигархичен модел на сливане на партия с държава не успяват, въпреки четирите години усилия в различни посоки. Нещо повече, наблюдава се преминаването на модела „Борисов“ (който сигурно ще се учи в учебниците, подобно на „моделите“ от соцпериода) в модел „Пеевски“: система от високопоставена овластена олигархия, чието оцеляване изисква непрекъснат достъп и употреба на държавни ресурси. Система, в която всеки поставен има своята „стойност – цена – ангажименти“ и тези зависимости гарантират стабилността и лоялността на всеки в паяжината. Нова система, която идва, за да се слее със старата, която се износи, или стана твърде видима.

Със сигурност тази система е и ще бъде устойчива – „трябва да свикнем с Пеевски“, казах преди време пред едни младежи. И засега всичко изглежда обречено. Проблемът на тази „система“ обаче е невъзможността да подчини всички, които остават извън нея за достатъчно време. Дълго време, в което тя да намери начин за следващ „еволюционен“ период, т.е. източници на средства, средства и нова клиентела. Преди това, тази Система неминуемо ще стигне до натрупване на обществено напрежение, свързано именно с демонстративното изсмукване на обществени ресурси и съпътстващите това щети: лоши пътища, зле работещи социални системи, демонстративни злоупотреби с власт на новите, добри „дерибеи“, които работят „за хората“.

Спомнете си колко кризи с подобен произход имаме в последните 15 години, обаче. И за да оцелява, тази власт ще има нужда от репресивен апарат. Настоящият, „невидимата“ система на правосъдие и прокуратура видимо влезе в тежка вътрешна криза и това го прави труден за продължаваща и продължителна употреба (дали не сме близо до момент, подобен на самоубийството на младия прокурор Кристиян Панаит в Румъния?). Остава възможността за зло-употреба с легитимната сила, полицията, която засега сякаш се съпротивлява на системите за контрол, които видимо съществуват или са били на етап на създаване на ръководно ниво. Тя може да се окаже „единствената опора“ на властта, ако се стигне до криза и това сякаш обяснява необяснимото вдигане за заплатите на полицията в новия бюджет.

Но да оставим за момент крайните прогнози в страни. Онова, което е ясно отдавна, че имаме държава, в която ключови фигури и партии работят предимно в недържавен интерес. Не само споменатите горе. Не, държавата не е завладяна, завладени са умовете на гражданите, които намират лично успокоение в безметежното и безопасно наблюдение и коментиране на събитията в политиката и икономиката. Било във всеопрощаващия Фейсбук, било на живо. Страхът има много лица и едно от тях са именно разказите за страшните неща, които се случват „на други“ и „другаде“. Те успокояват и отлагат личния страх, докато той не връхлети от екрана с лицата на загинали, лицата на насилници, лицата на пострадали. Това сякаш ражда смелост. Лична и понякога и за общ протест. Обикновено за известно време.

Какво да се прави? Трябва да се има предвид, че ако този „модел“ изглежда ужасен за България, то другият, на агресивно говорещата „опозиция“ (голяма част от която свързана с властта) е опасен. Нейното антиевропейско говорене, освен, че за момента е невъзможно, на практика налага „приемането“ на сегашната власт по логиката на „по-малкото зло“, което допълнително елиминира идеята мислене и търсене на възможности извън двойката: про-анти. Изключването на тази взимнохранеща се система (власт-псевдоопозиция) е възможно само чрез граждански действия. И то не площадни и кресливи. От системни граждански действия на микрониво – семейство, приятели, съседи. Защото „всички се знаем“ е кратко описание на последните остатъци от ценностна система, която свързва българското общество – идеята, че сме толкова малко, че нищо не може да бъде скрито от нас самите. Друг въпрос е до къде приемаме и понасяме да общуваме лично и да сме близки с хора, каквито публично не харесваме. Та, трябват 120 българи. Примерно. 120 българи, които без крясъци да си дадат сметка, че успехите им и техният живот ще са напразни, ако не направят нещо, за да запазят постигнатото. 120 човека, които съчетаят личните си успехи и поведение с идеята, че могат да са и добър политически пример. Хора, които не се страхуват и срамуват от онези, около себе си, а онези около тях също ги приемат като „успели“, без онова „знаем как“.

Вероятно звуча наивно. Но опитът от подобни проядени от корупция, „лични ангажименти“ и зависимости, държави, като Италия и Румъния показва точно това: няколко човека застават срещу Системата и стоят достатъчно дълго изправени, за да дадат възможност вярата им да зарази и други.

Прочее, така се случват Революциите…

ГЕорги Проданов