Много силен текст на Арно Бертран. Горещо препоръчвам!

“Предстоящите преговори между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска ще определят бъдещето на войната в Украйна – без Европа дори да е поканена на масата. За първи път от падането на Константинопол насам европейците нямат глас за собствената си съдба, а ролята им е сведена до просене на информация по вторични канали – унижение, напомнящо колониалното минало, което самите те някога са налагали на други.

Без място на масата: колониалният момент на Европа

Предстоящите преговори в Аляска между Доналд Тръмп и Владимир Путин казват всичко, което трябва да знаете за характера на войната в Украйна и за настоящия геополитически статут на Европа.

След като проучих въпроса, мога да кажа: в хилядолетната история на Европа почти няма — ако изобщо има — примери за военно поражение от външна сила, при което тя дори не е била допусната да седне на масата и да преговаря за условията на собственото си бъдеще.

Вероятно трябва да се върнем чак до падането на Константинопол през 1453 г., за да открием случай, в който европейците са имали нулево влияние върху собствената си съдба. И дори тогава това е било сравнително „класическо“ военно поражение, при което победителят просто е диктувал условията. По онова време нямаше друга външна сила, която да преговаря с османците как да си поделят византийските територии — завоеванието беше поне пряко и еднозначно.

Затова е напълно уместно да се каже, че на мащаба на цялото хилядолетие изключването на Европа от преговорите за нейното собствено бъдеще в Аляска е един от най-унизителните моменти в европейската дипломатическа история.

Помислете само: човекът, който

– открито нарича ЕС „един от най-големите врагове на Съединените щати“;

– е убеден — абсурдно — че ЕС „е създаден, за да измами Съединените щати“;

– иска да анексира Гренландия;

– започна поредица от враждебни действия срещу Европа, включително мащабна търговска война;

ТОЗИ човек сега води преговори за бъдещето на Европа от нейно име. Почти карикатурно абсурдно.

И жалкото е, че европейските лидери — според The Washington Post — в момента „панически се опитват да реагират“ и са сведени до просене на трохи информация по вторични дипломатически канали. Техният достъп до преговорите, които определят съдбата им? Дж. Д. Ванс — същият човек, който в частни разговори е изразявал презрение към Европа и я е наричал „ЖАЛКА“, и който в речта си в Мюнхен наставнически я предупреди, че най-голямата ѝ заплаха е „отвътре“.

Представете си обратния сценарий: Еманюел Макрон и Владимир Путин да преговарят в Берлин за американски сфери на влияние, докато Белият дом „панически“ се опитва да получи информация чрез Урсула фон дер Лайен за това какво се решава. Звучи нереално, защото нито една американска администрация не би оцеляла и 24 часа, ако позволи подобно нещо. Фактът, че европейските лидери не срещат никакви последствия, казва всичко за това доколко напълно сме приели собственото си подчинение.

Ситуацията е толкова унизителна, че най-доброто историческо сравнение — особено в комбинация с последните събития — не може да бъде намерено в самата Европа, а по ирония на съдбата в империалистическите практики, които тя самата е усъвършенствала срещу по-слаби народи. От преговорите в Аляска до скорошното търговско отстъпление, Европа е подложена на същото отношение, което някога е прилагала към колониалните си територии — един вид кармичен, макар и дълбоко унизителен, исторически обрат.

—–

Някои биха казали, че самият Европейски съюз е проблемът — и в сегашния си вид трудно може да се твърди, че не е така. Продаден на европейците като средство да се изправят заедно срещу другите велики сили, ЕС на практика се е превърнал в инструмент за колективна слабост и институционализирано васално положение.

Лично аз вярвам в някакъв Европейски съюз — но определено не в настоящия. Европа, която си струва да бъде изградена, няма да проси трохи информация за собственото си бъдеще, а ще въплъщава онова, което Де Гол наричаше „предпоставка за всички свободи“: способността да владееш собствената си съдба. Трагедията не е, че Европа няма средствата за суверенитет — а че сме психологически пленени до такава степен, че активно участваме в собственото си унижение. Развили сме особена форма на стокхолмски синдром, при която не само приемаме експлоатацията, но и създаваме сложни обяснения, за да я оправдаем. Търговските дефицити се превръщат в морални задължения, военната окупация — в гаранция за сигурност, а преговорите за бъдещето ни без наше участие — в „зряло приемане“ на реалполитиката.

Но за разлика от военното поражение, психологическият плен може да се разпадне в един миг. И когато това се случи, Европа ще открие, че всички механизми за възраждане са били пред очите ѝ през цялото време. И може би — както в крайна сметка се случи и с Китай — ще разберем, че унижението е било именно онзи учител, от който Европа се е нуждаела, стига да намерим смелост и скромност да го признаем.