Дяволът изпитва дълбока досада. Никакви произшествия. Никакви събития и убийства.

 Беше създал прекрасни  времена на вулгарна похот и низки цели, времена, в които най-голямото удовлетворение на хората е грехът. И въпреки това предусещаше, че този век скоро ще обяви фалит!

Скука

Прозявка

Угнетение

Изправя се. Тялото го боли от непрекъснато лежане.

Повика Аргате при себе си и каза:

-Всеки един от човеците живее, за да изрази същността си, но те забравиха най-важното задължение – към себе си. Доверих им целта на жалкия им живот. Показах им, че само разкриването и отдаването на греха може да ги пречисти. Ето защо ти тази нощ ще покажеш на първия срещнат човек, че това което остава трайно е само и единствено удоволствието да се отдадеш на изкушението! Докосни тайната струна в душата му, която никой друг не е успявал да докосне, скъсай я, нека звукът ѝ да стигне до мен.”

Аргате беше хаос и сякаш ходеше по пламъци, тя винаги правеше всичко, за да осигури на съпруга си забавление. Само с един замах се озова под прозореца на млад художник.    Младежът беше очарователен. Всяка жена му даваше душата си, а той я приемаше, като украшение, което можеше да закачи на ревера си, за да задоволи суетата си. Нощта беше черна и гореща, като разтопен асфалт. Всяка мисъл на художника беше спряла, но сякаш нещо му подсказваше, че е на прага на ужасяващ обрат в живота. Имаше усещането, че съдбата му е приготвила някакво изтънчено нещастие. Бързо прогони това чувство, защото вярваше в теорията си, че когато човек се замисли се превръща в ужасно чудовище. Времето отново спря и единственото нещо, което се стремеше да създаде краткотраен ефект върху него, който да предаде чувството за бързина и движение беше лекият вятър навън. През стаята му премина сянка и изведнъж пред него се озова, млада руса жена, с тънко стройно тяло и добре гримирано лице. Очите ѝ гледаха неспокойно.

– Извинете!

Жената не вижда. Не чува. Тя сякаш очаква нещо.

– Извинете! – повтаря художникът и галантно се усмихва.

Жената пристъпва към него и когато върви, роклята ѝ се разтваря и разкрива едното коляно. Червените очи без клепачи и ириси на Аргате се разшириха леко, но след това продължиха хладнокръвно да го наблюдават. Излъчването ѝ ставаше по-интензивно. Отначало чисто сексуално, след това започна да носи заплаха и агресия.

Пот изби по челото му и той усети как тази жена го понася в шеметен танц.

Болката бе сладка, ала така горчеше.

Кръвта на художника оцветяваше всичко — от виковете и смеха до потта и плача. Аргате го милваше, дереше и пронизваше и той вече не се чудеше кой пръв ще свърши, просто престана да бъде така енергичен в галопа и разбра, че го беше завладяла.

В душата му нещо се опъна до краен предел и се скъса, а звукът беше грозен, но и тъй красив. Тя се отпусна, но не падна, а полетя. Усмихна се, а по изкривеното от рани лице на младежа се виждаше небивал копнеж.

„Тя съм аз“- тая мисъл мина като за последно през ума на художника.

После тялото на Аргате се стопи, изчезна, а смехът ѝ  — тънък, фин като пух — разреждаше раните му със солен нектар от радост, скръб и покой.

На сутринта дяволът, щастливо изтегнат в леглото си, чете вестник. На първа страница той вижда написано с едри букви:

„Снощи в три часа сутринта е намерен на паважа пред дома си млад мъж, само с една, но фатална прободна рана, властта твърди, че това безумно деяние… „

Дяволът с ехидна усмивка затваря вестника и изрича:

-Такъв нескопосан речник! Такава галантна история, а я наричат безумие.

Плюе в страни и се забавлява.