Градската десница стана жертва на собственото си чувство за безнаказаност. В цялата си история тя никога не бе ставала обект на обществено порицание и никога не е допускала, че това може да се случи. Още повече след като бе свикнала да заема позата на обществен обвинител.

Всяко свое решение, всеки свой политически резултат тя оправдаваше със своята прогресивна, дори месианска роля, а всяка критика отхвърляше като продукт на реакционни или проруски настроения. Надменният ѝ наратив, ползващ се с масирано медийно отразяване, щедрото ѝ финансиране от Запада и силно мотивираната общност от нейни привърженици ѝ придадоха роля, която далеч надхвърляше електоралното ѝ влияние.

Но точно това статукво, страшно комфортно за партийното ѝ функциониране, я отдалечи дотолкова от реалността, че я превърна в нещо като секта, основаваща се на собствена парадигма. Парадигма, за която по-важен е отговорът на въпроса „Чий е Крим?“, отколкото „Чисти ли се София?“.

Вследствие на това тя се превърна в мощен инструмент за дискредитиране и сваляне на всяко едно управление, но така и никога не бе припозната като негова алтернатива. Беше в първите редове на протестите срещу Орешарски, само за да види как е реставрирала със собствените си ръце режима на Борисов; след това протестираше срещу Борисов, за да дойдат хората на Слави Трифонов; сега инициира протестите срещу Желязков, за да разчисти пътя на Радев към властта. Изобщо идеално играе ролята на полезния идиот, както би се изразил Ленин.

———–

Сега наблюдаваме същия рефлекс и към появата на Радев. След като самите ПП-ДБ свалиха кабинета „Желязков“ в най-удобния момент за Радев, сега същите заемат позицията на най-големи противници на бившия президент. Без да си дават сметка, че така се позиционират срещу очакванията за промяна, с което късат жива плът от собствената си политическа периферия. Превърнаха се в инструмент за постигане на политическите цели на своя най-голям конкурент.

Целия комплекс от вродени и придобити недостатъци градската десница компенсираше, като се представяше едновременно за месия и жертва. И точно тук болезнено я удари случаят „Петрохан“. Той не просто я лиши от естествената ѝ защитна поза, но я постави направо на подсъдимата скамейка.

Ако обществото ни изпитваше някакъв респект към ореола на елитарност, който се носеше около ПП-ДБ, сега то съзря само екстравагантност, достигаща до перверзия. И останалите политически сили и обществени фигури, които са били потърпевши от действията на ПП-ДБ, сега потърсиха своя реванш. И това скоро няма да утихне. Няма да утихне и след изборите.

Липсата на ясно поемане на отговорност от страна на ПП-ДБ, липсата дори на бърза оставка от страна на Васил Терзиев, ще отвори раната дотам, че за тях ще стане невъзможно да се отлепят от случая „Петрохан“. Или, за да го направят, ще трябва да се преосноват наново. Което пък може да се окаже и единственият начин да се освободят от собствените си догми, които ги докараха до днешното състояние.