Великолепен Мишел Мефазоли във великолепния превод на Галя Дачкова. Горещо препоръчвам. Висока култура!

Вече не сме в ерата на революциите. Говоря за ера на бунтовете. Модерността приключва. Бунтовете ще се увеличават, ще се лее кръв. Тези демократи, които ни управляват, и леви, и десни, са много малко демофили и най-вече демофоби. Те говорят за популизъм, за тях народът е смрадлива паплач, той е лош. Не, това е народът. Св. Тома Аквински казва Оmnis potestas a deo per populum, цялата власт е от Бога, но чрез народа. И Св. Тома Аквински обясняваше, че когато вече го няма това съгласие, ще надделее бунтът. Забавно, нали? Елитите се страхуват от народа. Заражда се общностен идеал. Донякъде това е мозайка, съединение на различни неща. Именно това преживяваме в страха и треперенето, казва Мишел Мафезоли, френски социолог, почетен професор в Сорбоната, автор на много книги, в разговор с журналиста Андре Беркоф.

– Мишел Мафезоли, няма да говоря клишета, докато ви представям. Вие сте социолог, професор, дълго време сте били професор в Сорбоната, международно известен, книгите ви също. Писали сте много за бунтовете, за племената и преди всичко, защото е много интересно, това е вторият том на вашата автобиография. Първият том беше “Апология”, а този е “Моите племена”. Преподавали сте и в Бразилия, почти навсякъде и сте изключително привързан към вашето село Гресесак в Севените, където сте роден. Бих искал да започнем с това: как така чувството за идентичност и вкореняване ви е толкова скъпо и вие отново го показвате в тази книга?

– Нямам представа. Знаете ли, трудно е да обясниш живота си, но в разсъжденията си в тези две книги – “Апология” и “Моите племена”, осъзнах какво дължа на народната мъдрост, в която съм възпитан. Родното ми село Гресесак е миньорско село.

– То се намира в Севените.

– Това е последното село в Севените и възвишенията на кантона Еро. То беше миньорско село – мините затвориха през 70-те години на ХХ век.

– И баща ви е бил миньор?

– Татко беше миньор, дядовците ми също. Хората бяха главно миньори. Бях много привързан към това село, но “човек произхожда от детството си, както от родина” (Екзюпери, бел. пр.). Това беше важно за мен и всъщност открих, че от този опит успях да напиша всичките си книги.

– И много добре го разказвате. Използвате израза “Да бъда на висотата на това, което е долу”, не знам чий е той.

– На Макс Вебер.

– Великолепен! С течение на времето и с дистанцията на социолога, който сте, до какво доведе това във вашето изграждане?

– Съвсем просто е. Когато влязох в Сорбоната през 1981 г., имах шанса да оглавя катедрата на Дюркем, катедрата по обща социология, и по същество бях сдържан към господстващата социология по онова време.

– Още тогава!

– Да, тя се стараеше единствено да описва големите институции – социология на семейството, политическа социология, соцология на това или онова. Тъй като бях формиран в Страсбург, в частност от Жюлиен Фройнд, един от моите учители, който ме посвети в Макс Вебер, си дадох сметка, че е важен всекидневният живот. Ницше има следната мисъл: “Истинските революции идват на пръсти”, т.е. онова, което не виждаме явно, което не можем да изречем. И така през 1982 г. заедно с Жорж Баландие създадох изследователски център, който се казваше “Център за изследване на настоящето и всекидневието”.

– Трябва да се тръгне от основата.

– От това, което е долу, от реда на нещата, ако мога така да кажа, от естествените закони и трябва да призная, че това прескачаше голямата идеология на леко марксисткия момент, която все пак беше наследство от Просвещението и която се превърна по един карикатурен начин в уокизъм, който не е нищо друго, освен приемственост…

– Продължението.

– Продължението на това Просвещение, т.е. той универсализира една особеност – пола, кожата, кръвта и т.н. А аз бях внимателен – това е моето село – към реда на нещата, естествените закони, в известен смисъл това, което виждаме около себе си, е всекидневният живот. Ето защо на поста, който заемах, бях внимателен към корените. Ще посоча още едно име, което ми е скъпо и за което вече не се говори – Жан Бодрияр, който беше един от големите ми приятели. Именно той навремето ми обърна внимание на радикалността, не само на критиката. Критиката беше голямата Хегелово-марксистка перспектива, която все още е господстваща, а отвъд критиката, която е оценъчна, нормативна – ще припомня, че krinein (κρίνειν) на старогръцки е съдийската везна, която показва кое добро, кое трябва да се отхвърли и т.н. – радикалността означава да бъдеш внимателен към корените. Изведнъж човешкото растение – и това бе моето намерение – осъзнава, че като всяко растение има нужда от корен, за да расте. В държавната ми дисертация през 1978 г., под ръководството на Жилбер Дюран, нарекох това “динамично вкореняване” – обичам старогръцкото dunamis (δύναμις), показвайки, че в тези корени има сила. Това е редът на нещата, това е всекидневието и това очевидно шокира немалко от скъпите ми колеги, но аз продължих с постоянство.