Петър Воденски в “Епицентър”: Още отначало беше ясно, че Украйна е прокси на САЩ във войната с Русия за изтощение. А Зеленски – опиянен от отредената му от МИ-6 роля на „велик световен стратег“ – се съгласи да воюва до пълното унищожение на държавата си.

——-

Тръмп показа, че в джоба си има всякакви принципи, и ако някой от тях не се нрави на някого, той е готов да извади друг. Държавният секретар Рубио обяви, че на срещата в Анкоридж нямало договорени споразумения, а само обмяна на становища. Лавров много дипломатично му напомни, че преди срещата на Тръмп и Путин, в Кремъл е пристигнал специалният пратеник на американския президент Уиткоф, с определени и съгласувани с Тръмп предложения, а на самата среща в Анкоридж, на която са присъствали и Рубио, и Лавров, и Уиткоф, Путин е чел от приготвения списък американските предложения, точка-по-точка, и след всяко едно е поглеждал към Уиткоф и е питал „това така ли е?“, а Уиткоф е потвърждавал.

Сложността за Кремъл се крие във факта, че в сегашната „култура на договорености“ напълно липсва доверие и дълготрайност. Преговорите са само техническо-тактически инструмент за постигане на по-далечни цели, за легитимация на политическите ходове на шахматната дъска, в която страните не се чувстват обвързани да спазват договореностите, а всичко се променя в хода на играта.

Изводът е доста тревожен. При тези дадености, приключването на войната в Украйна вече е (почти) невъзможно по дипломатически път, със старата школа на дипломацията, т.нар. „old school diplomacy“. Проблемите вече трябва да се решават или до пълна победа на една от страните, с други думи шах-и-мат, или с пълно преформатиране на сегашните правила, или пък, образно казано, появата на някакъв „черен лебед“, който да обърне шахматната дъска и да накара играчите да преразгледат самата основа на досегашната си стратегия.

Именно в подобна „зона на неопределеност“ се развива сегашната динамика на събитията, където всяка следваща стъпка на която и да е от страните се разглежда като продължение на войната за нейното потенциално приключване, но това приключване не може да се предвиди какво ще бъде. Проблемът на войната в Украйна е, че режимът там може да ескалира непрестанно атаките с дронове по обекти в дълбочина в Русия, без въобще да се страхува от последствията. Помощ за тези нападения оказват САЩ и НАТО – с оръжия, разузнавателна информация и насочване чрез Палантир и Старлинк. Производството на дронове е напълно изнесено извън Украйна. Колкото и да усилва Москва своята ПВО, това няма да помогне, ежедневният брой на дроновете на Украйна, нападащи Русия, вече е по-голям от броя на руските дронове срещу цели в Украйна.

Засилва се и реториката и реалните действия срещу Русия от страна на Западна Европа – заплахи към Калининград, подтикване на Зеленски да отправя заплахи към Беларус, пиратски действия срещу „сенчестия руски флот“ за пренос на петрол, помагане на Киев да произвежда собствена балистика, законодателни действия за присъединяване на Молдова към Румъния (какво би станало с Приднестровието и руската военна база там?) и пр. Украински дронове падат в Прибалтика и Полша, морски украински дрон се взриви в румънското пристанище в Констанца, морски украински дрон бе неутрализиран край бреговете на гръцки остров. Обясненията на Рюте, Урсула и т.н., че за това носи вина Русия, вече не издържат на критика и правят споменатите за смях пред широката публика.