Никога не питайте жена за посоката. Казвам го от личен опит. Ето защо:

Пътувам с влак. Мръкнало се е.Вече три часа глад, жажда, съмнителна откъм хигиена обстановка и глъч. Най-после пристигам на забита селска гара, за да прикача на следващия влак. Имам десет мимути. Точно за едно кафе на крак, поне да заредя турбината за още толкова път в същите условия. Слизам на гарата и търча към заслона, който би трябвало да е самата гара. Жената на билетчетата тамън да хлопне кепенци в носа ми, но при обезумелия ми вид се стъписва и замръзва на място.

Едно кафе, казвам аз и почвам са ровя в чантата за стотинки.

• Ама моля ви, госпожо, това е гара, а не кафене. Не предлагаме кафе- ми вика оная ми ти госпожа и охо да тресне кепенеца за втори път в носа ми.
• Първо това не е гара, ами барака и второ в населените места с канализация продават кафе буквално навсякъде – решавам да демонстрирам градското си потекло аз.
• Ами като продават вървете си купете оттам – и вече наистина кепенеца хлопва, а екота от него отеква в пустошта около мен като в бездна.

Оглеждам си часовника и виждам, че имам 7 минути до влака. Решавам като същество с една идея по-еволюирал ум, а и крайно закъсала за кафе и КАКВАТО И ДА Е храна, да потърся примирие.

• Вижте са- заобикалям бараката и заставам от другата й страна, дето е изхода-дайте да се разберем като нормални хора. Кажете, моля, скъпа госпожо, откъде мога да си взема кафе?

Онази се оказва с меко сърце и сочейки ми неопределено с ръка вика:

• Надясно.

Тръгвам аз надясно , а зад себе си дочувам:
-Има машина до полицията.

Излизам из обхвата на скромното осветление на бараката-гара и гледам обстановка като на Марс при слънчево затъмнение-мрак, мъгла и много шума, която крие как точно да се добера надясно, без да пропадна в някой трап. Часовникът отмерва 6 минути до влака. Решавам да го играя рисково и почвам да търча надясно. Пълна тъмница. Викам си ебати, са го закъсах. Израходила и последните си жизнеми запаси, тамън да припадна, решавам да се предам и спирам след половин километър спринт върху терен от шума и ревейки и псувайки жената от гарата , някой ме хваща за рамото.

-Търся полицията-викам инстиктивно- а чак след това се сещам, че съм застанала посред нощ насред нищото, цялата покрита в шума и ронейки крокодилски сълзи-За кафе- добавям бързо.

Човекът, на когото принадлежи ръката ми сочи налево:

• Надясно- вика човекът оказал се жената от гарата.

Три минути до влака.

Вече съм в истерия и ревейки навивам ръкави,за да измета шумата с продавачката на билети, от които очевидно няма да имам нужда, като в главата ми се набива “надесно” и една ръка, дето сочи налево.

Затова само казвам:

• Кое десно – и проследявам като бавноразвиваща ръката.

На противоположното на лево десно-вика жената и ми сочи към полицията.

Три мимути след влака. Върнах се обратно. Подминах гарата и сега пия кафе откъм стандартното десно на гарата и чакам влака.

6 часа и 37 минути до влака. Бих извикала некой с кола да ме вземе, ма имам странното усещане, че няма да се разберем с упътването.