В Берлин съм.
Напоследък не пиша много. Опитвам се да слушам и да разбирам. Сериозно се опитвам. Ушите ми се проглушиха от псевдо морализъм, псевдо патриотизъм от псевдо мисъл за хората изобщо. Сякаш всички говорим на един език, обаче изобщо не се разбираме. И не се разбираме защото и проблемите са ни ясни и ситуацията ни е такава, обаче решенията и действията не са всеки му по силите.
Утре ще трябва да изнеса кратка лекция на световен форум за демокрация и дипломация.
Добре. Демокрацията ни е в пубертета, а първите седем, отдавна стана ясно сме ги пропуснали. Ясно е, поне за нас, какво чудо сме ние хората от Балканите. Ни се караме, ни се водим. Самонаказваме се от има-няма 34 години, растем бавно, дори си харесваме и корупцията, и пистолетите по нощните шкафчета. Ами балканско си е, алфа си е. Обаче лошата новина е, че повече така не става. Светът ни чака достатъчно. Времената са такива и тази работа си е наша работа.
А аз пиша и трия. Защото въпреки всичко знам, че запалим ли си искрата по-голяма сила няма.