Спокойното дете не е дете, което никога не плаче, не се ядосва и винаги слуша. То е дете, което постепенно се научава да разбира емоциите си, да се справя с разочарованието и да търси помощ, когато му е трудно. А този процес започва от възрастните около него.

„Защо другите деца стоят мирно, а моето не може да се спре?“ „Защо плаче за всяко нещо?“ „Защо, след като му обясня десет пъти, пак прави същото?“

Ако си задавате тези въпроси, не сте сами. Особено през първите години от живота децата могат да преминат от смях към плач за секунди, да настояват за нещо, което не могат да получат, и да проверяват границите ни точно когато сме най-уморени.

Но има нещо важно, което си струва да помним: малкото дете не се ражда със способността да управлява емоциите си. То трябва да я научи.

Спокойствието не се постига с непрекъснати забележки, наказания или изискване детето да се държи като възрастен. То се изгражда постепенно – чрез сигурност, ясни правила, личен пример и много повторения.

1. Не бъркайте спокойствието с послушанието

Понякога наричаме едно дете „добро“, когато е тихо, не възразява и изпълнява всяка инструкция. Но тихото дете невинаги е спокойно. То може да се страхува да изрази несъгласие, да се притеснява от реакцията на възрастните или просто да има по-сдържан темперамент.

Също така шумното, енергичното и емоционалното дете не е непременно невъзпитано.

Истинската цел не е да отгледаме дете, което никога не ни създава неудобства. Целта е да му помогнем да развие самоконтрол, съпричастност и увереност.

Детето има право да се ядосва. Няма право да удря другите. Има право да плаче. Не е необходимо да получи всичко, за което плаче.

Това е разликата между приемането на чувствата и поставянето на граници.

2. Бъдете спокойният възрастен, от когото детето има нужда

Малките деца все още не умеят надеждно да се успокояват сами. Когато са силно разстроени, те често имат нужда от възрастен, който да им помогне да преминат през емоцията.

Ако детето крещи, а ние започнем да крещим още по-силно, напрежението обикновено се увеличава. Ако заплашваме, засрамваме или се опитваме да надвикаме плача, детето може да се уплаши, но това не означава, че е научило как да се справя с гнева си.

Опитайте да говорите по-бавно и с по-нисък тон. Използвайте кратки изречения. Не настоявайте за дълги обяснения в разгара на истерията.

Например:

„Виждам, че си много ядосан. Тук съм.“

„Няма да ти позволя да ме удряш.“

„Ще поговорим, когато се успокоиш.“

Това не означава да бъдете безкрайно търпеливи или да потискате собствените си чувства. Ако усетите, че губите контрол, уверете се, че детето е на безопасно място, и си дайте кратка пауза, когато това е възможно.

Не е необходимо родителят винаги да бъде спокоен. Важно е да показва как се връщаме към спокойствието.

3. Поставяйте ясни граници – без заплахи и унижение

Децата имат нужда от граници, за да се чувстват сигурни. Когато правилата се променят постоянно или зависят изцяло от настроението на родителя, детето трудно разбира какво се очаква от него.

Границата трябва да бъде ясна, кратка и последователна.

Вместо:

„Колко пъти да ти казвам да не правиш така? Защо никога не слушаш?“

Кажете:

„Не пипаме печката. Гореща