Защо Васко Жабата стана такъв международен хит толкова години след създаването си, а дотогава тънеше в забвение? Отговорът вероятно се крие във вчерашния ми статус – за диктуващите предпочитанията ни първични човешки инстинкти и страхове, свързани с приемането и отхвърлянето ни от общността.

За да стане толкова “вайръл”, очевидно и безспорно мелодията му “хваща” много и се отличава от масата. Ако обаче хванеш хиляда човека, които харесват “Васко Жабата”, хипнотизираш ги, така че да забравят за песента, след това им я пуснеш като “за пръв път”, минимум 95% от тези, които иначе сега я харесват, ще кажат, че не я харесват и е ужасна.

Откъде идва тази разлика? Когато човек чуе тази песен “в изолация”, първата му подсъзнателна мисъл е, че такива простотии слушат само неудачници, само утайката на обществото – и не го интересува, че мелодията е “catchy”, а текстът е веселяшки. И съответно се самоцензурира и не я харесва.

Когато обаче песента е хит и обществото масово говори за нея, тогава социалното табу пада. Вече не я слушат и харесват само “неудачници” и “социалната утайка”. Вече няма нужда човек да си самоцензурира вкуса.

Нямате си на представа каква огромна част от поведението ни се модерира именно от тези инстикти за приемане в обществото – без дори да го съзнаваме.